Access in Focus Начална страница

Еразъм+ и неформалното образование: Дизайн за всички или дизайн за някои?

Прибрах се от Пафос с нови знания, нови приятели и куп впечатления. Между 25 април и 3 май 2026 г. участвах в Mastering AI in Non-Formal Education – обучителен курс по „Еразъм+“ за младежки работници. Отидох като участник, но не можех да заглуша гласа на консултант по достъпност. Затова бързам да споделя част от професионалните си наблюдения тук.

През първия ден в Пафос обучителят ни помоли да нарисуваме часовник на лист хартия. Дванадесет слота, по един за всеки час. След това трябваше да обиколим залата, да избираме хора на случаен принцип и да си уговаряме с тях „бързи срещи“ за всеки от часовете. Това беше игра за запознаване и научаване на имената, начин да запомним участниците.

Първите минути бяха обезсърчаващи. Не съм човек, който има нужда от помощ през цялото време. Но тази игра изискваше твърде много неща едновременно. Тук не става въпрос за това дали мога да се справя. Става въпрос за тона, който подобна игра задава още в първия ден. Дейността беше подходяща за общителни екстроверти, които могат да рисуват, да се движат свободно и да приближават непознати. С няколко малки промени същата игра би могла да приветства много по-широка група хора.

Не целя да се оплаквам, защото като цяло Обучителите бяха сърдечни и съдържанието беше полезно. По-скоро пиша това за обучители, които искат техните дейности да достигнат до повече хора, и за организации, които се питат как изглежда приобщаването на практика.

Повечето дейности все още предполагат зрение, хартия и допир

Играта с часовника не беше единствената. През цялата седмица игрите за разчупване на леда, енерджайзърите и методите на обучение изискваха едни и същи неща от нас: писане, рисуване, копиране на жестове, докосване на друг човек. Всяко от тях потенциално оставя някого извън играта.

Повечето от тези игри имат достъпна версия. Почти винаги има алтернатива на рисуването, докосването, соченето или мълчаливата демонстрация. Логиката на дейността остава същата. Променя се само каналът на комуникация.

Видимите нужди се планират по-лесно от невидимите

Инвалидната количка е видима. Белият бастун е видим. Обучителите обикновено знаят какво да правят, когато ги видят. Социалната тревожност е невидима с просто око, както и сетивната чувствителност. Човек, който не желае да бъде докосван, изглежда по същия начин като такъв, който обича груповите прегръдки. Енерджайзърите, които включват близък контакт, внезапен шум или поставяне „на тясно“, могат да бъдат трудни по причини, които често остават скрити.

Обучителят не винаги може да знае от какво се нуждае всеки човек. Но има прости практики, които помагат. Личен разговор в началото или Дейност, предлагана в две версии, или възможност за отказ от участие в дейност са добри практики.

Всичко започва с един въпрос

Организаторите зададоха правилните въпроси. Два дни преди курса попълнихме формуляр, в който имаше и въпрос за нуждите от специална подкрепа. Това е добра практика. За да работи обаче, са нужни две неща: достатъчно време отговорите да стигнат до обучителите, както и кратък личен разговор през първия ден, за да се уточни това, което формулярът не е успял да обхване. Имала съм такъв опит преди, с обучители, които дойдоха директно при мен и ме попитаха какво могат да направят. Това промени цялата седмица.

Повод за оптимизъм

Седмицата ми даде три възможности да включа темата за достъпността в разговора. Веднъж чрез данни за цифровото изключване на хората с увреждания в ЕС. Веднъж по темата за инструментите с изкуствен интелект, тъй като не всички са еднакво достъпни. И веднъж за дизайна на дейностите, където някои задачи създават пречки за включването на определени групи хора. Всеки път част от участниците споделяха, че не са се замисляли за тези неща преди и че са научили нещо ново. Винаги се радвам на възможността да говоря по тези теми и любопитството на хората в такива моменти ме укоражава.

Седем години по-късно

Това беше първото ми обучение по „Еразъм+“ от седем години насам. Върнах се с любопитство да видя какво се е променило. Честно казано – по-малко, отколкото се надявах. Сега има много проекти за приобщаване, което е изключително важно и необходимо. Но това, което видях, все още се прилага за същия тип хора, за които винаги е работило. Мястото на събитието беше най-ясният пример: тесни коридори, препятствия по пътя и една блок-маса за всяко хранене, без подходяща алтернатива за хора, които не могат да стоят прави и да се пресягат. Оказва се, че говорим за приобщаване повече, отколкото го прилагаме на практика.

Как изглежда доброто изпълнение

Една приобщаваща обучителна седмица не е задължително перфектна. Това е седмица, в която обучителят обяснява какво прави. Събитие, в което игрите имат както словесна, така и визуална версия, а формулярът за участие води до истински разговор. Обучение, на което невидимите нужди се приемат толкова сериозно, колкото и видимите, а мястото е приютяващо за всеки.

Ако сте обучител, който чете това, и искате да обсъдим вашите дейности, ще се радвам да поговорим. Да помагам на обучители в неформалното образование с проектирането на по-приобщаващи сесии е част от консултантската ми практика и е един от любимите ми професионални ангажименти.