Посещението ми на Париж не беше планирано като проучване на достъпността. Беше организирано като изненада за майка ми. Резервирах пътуването, тревожейки се за времето, тълпите и билетите, а не дали обектите ще са достъпни за мен. На онзи етап от живота ми „достъпно“ просто означаваше, че мога да се справя сама, без да моля зрящ приятел за помощ. Това очакване повлия на всичко, което последва. Париж ме изненада неочаквано добре.

 

Преди да пристигнем, купих официални билети за Айфеловата кула и за обиколка с лодка по Сена. И двата уебсайта работеха гладко с моя екранен четец. Справих се със закупуването без чужда помощ, което вече се усещаше като малка победа.

 

Айфеловата кула: Неочакван момент

 

Първата истинска изненада я открих на самата Айфелова кула. Изкачихме стълбите до първото ниво, което се намира на около 57 метра над земята. Това си е сериозно физическо усилие, а не просто символично изкачване. След като се качихме, спряхме за кафе и се разходихме по платформата.

 

Докато се разхождахме, майка ми хвана ръката ми и я постави върху един панел. Беше тактилен дисплей с релефни рисунки и брайлов текст. Панелът показваше кули от цял свят. Започнах да чета информацията за височини и локации и да разглеждам формите. Забелязах колко много от най-високите кули са в Китай и ги сравнявах със самата Айфелова кула.

 

Бях напълно погълната от преживяването. По-късно научих, че майка ми е намерила реакциите ми за толкова забавни, че е заснела видео. Гледайки това видео, се смях много. Изглеждах любопитна, съсредоточена и просто изумена.

 

Обиколка с лодка по Сена

 

Обиколката с лодка по Сена беше още едно положително преживяване. До всяка седалка имаше аудио устройство, подобно на слушалка на стар телефон. Намерих канала на английски и слушах, докато минавахме покрай мостове и забележителности.

 

Наслаждавах се на кратките истории, докато семейството ми бързаше за места до прозореца и снимки. Никой нямаше време да ми описва гледките, а аудиогидът ми помогна да остана част от преживяването.

 

Лувърът и тактилното изкуство

 

На следващия ден посетихме музея Лувър. Приятели, които живеят във Франция, ми бяха казали, че в първата неделя на всеки месец входът е безплатен за всички. Присъединихме се към тълпите и се насочихме към бюрото за информация.

 

Попитах за аудиогидове. Но освен устройството служителят ми подаде тежка книга. Вътре имаше тактилни репродукции на някои от най-известните картини в музея.

 

 

Не очаквах това. Докосването на релефните линии се усещаше някак носталгично. Напомни ми колко много обичах да рисувам като дете. Това ми помогна да разбера изображенията, но много детайли се губят, когато нещо толкова визуално трябва да се възприеме чрез допир.

 

Със самия аудиогид беше по-трудно. Мъчих се да го накарам да проработи. След няколко минути се отказах. Останах близо до майка ми и следвах нейното темпо. Тя наистина се наслади на музея. Аз бях щастлива да бъда там с нея, дори ако достъпът за мен не беше напълно достатъчен.
 

 

Поглед назад

 

    Като цяло нищо конкретно не изпъкна рязко. Достъпността просто присъстваше, без да се натрапва. Париж е много внимателен относно запазването на своята история и автентичен облик, а достъпността е добавена по начин, който не ги променя. Това работи в много случаи, но някои елементи от достъпността лесно могат да бъдат подминати, ако не говорите френски.
 

 

    И все пак, не бих посъветвала чуждестранните посетители да пропускат предварителното проучване, както направих аз. Достъпността в Париж вероятно е скрита на много повече места и може би някой ден отново ще отида там, за да го докажа.